Ревю: „Човекът във високия замък“ си представя Америка, управлявана от 2 чужди сили

Знамето на управлявана от нацистите Америка от 1962 г. в „Човекът във високия замък“ има червени и бели ивици и свастика върху синьо поле. Но още по-смразяващо е как фашизмът се е наложил върху американската популярна култура.

Хората все още ходят на филми за Рок Хъдсън, но те започват с нацистка пропагандна кинохроника. По телевизията има ченгенски предавания; единият е за приключенията на патрула на Райха. Таймс Скуеър все още е буен и шумен, но един пламтящ знак гласи, че работата ще те освободи, лозунгът - на немски Arbeit Macht Frei - висеше на портите на Аушвиц.

В The Man in the High Castle, тревожният, макар и неравен, трилър с алтернативна история, чийто първи сезон от 10 епизода започва в петък по Amazon Prime, фашизмът не просто е завладял Америка. Той се вмъкна с обезпокоителна лекота в ДНК на Америка.

Франк Спотниц (Досиетата Х) адаптира сериала със значителни промени от едноименния роман на Филип К. Дик. В този свят Хитлер (все още жив, но слаб) получи атомната бомба и я хвърли върху Вашингтон. Оста раздели Северна Америка: Големия нацистки райх на изток, японските тихоокеански щати на запад и буферна зона за ничия земя в Скалистите планини.

Няколко американци се съпротивляват. Някои си сътрудничат. Повечето се опитват да се убедят, че животът им е нормален, като ченге от магистрала в Мисури, което обяснява на минувач нежен сняг от падаща пепел. Това е болницата, казва той. Във вторник изгарят инвалиди, неизлечимо болни. Плъзнете върху състоянието.

Най-добрата телевизия на 2021 г

Телевизията тази година предложи изобретателност, хумор, предизвикателство и надежда. Ето някои от акцентите, избрани от телевизионните критици на The Times:

• • 'Вътре': Написан и заснет в една стая, специалната комедия на Бо Бърнъм, стрийминг в Netflix, насочва вниманието към интернет живота в средата на пандемията .
  • „Дикинсън“: В Сериалът на Apple TV+ е историята на произхода на литературната супергероиня, която е мъртво сериозна по темата си, но несериозна за себе си.
  • „Наследство“: В жестоката драма на HBO за семейство от медийни милиардери, да си богат не е нещо като преди .
  • „Подземната железница“: Вълнуващата адаптация на Бари Дженкинс на романа на Колсън Уайтхед е фантастична, но същевременно реална.

В Сан Франциско, под малко по-малко бруталното управление на японците, Джулиана Крейн (Алекса Давалос) изучава айкидо, разграничавайки древната култура на Япония от нейните зверства през 20-ти век. Нейният приятел Франк Фринк (Рупърт Евънс), художник под режим, който смята модерното изкуство за дегенерирано, държи глава ниско. Той е от еврейски произход, въпреки че се смята за светски, а евреите, както му казва японски служител, не трябва да решават дали са евреи.

Техният отделен мир е нарушен, когато сестрата на Джулиана е убита за носене на забранен филм „Скакалецът е тежък“. Изглежда, че това са кадри от кинохроника от нашата историческа хронология — победоносни войски на Съединените щати, издигащи знамето, среща на Франклин Д. Рузвелт с Йосиф Сталин и Уинстън Чърчил. Джулиана се заема да завърши работата на сестра си, пренасяйки барабана в Скалистите планини, където среща Джо Блейк (Люк Клайнтанк) на подобна собствена мисия.

Оттам нататък поредицата се разгръща като оригами скулптура, с визуално зашеметяващи детайли, които предават изобилие от информация. Нацисткият изток е брутално добре подредена, високотехнологична арийска страна на чудесата; Тихият океан е по-традиционалист и полиглот.

Но най-тревожните детайли са човешки. Само когато Джулиана пътува в планината, виждате много черни и кафяви лица. Расовите малцинства, гейовете и евреите са обречени в Райха, едва толерирани в Тихия океан, свободни – засега – само за да избягат в бедните територии.

Мъжът във високия замък, с други думи, е история за Холокоста. Г-н Спотниц не свежда до минимум или евтино последиците от това, но те са ужасяващи и това може да наруши сделката за някои зрители.

Изграждането на характера, за съжаление, е много по-слабо от изграждането на света. Диалозите често са от B-film, а Джулиана и Франк, най-близкото нещо, което ансамбълът трябва да води, са скучни и мрачни. До края на шестте епизода, предоставени на критиците, те започват да се очертават като личности, но дотогава сюжетът върши цялата работа.

Изключение прави обергрупенфюрерът Джон Смит (Руфъс Сюел), безмилостен американски нацистки лидер, който е мек патриарх у дома, като капитан фон Трап от The Sound of Music gone bad. (Тематичната песен е призрачно изпълнение на Еделвайс, нейният клич на чист и бял цвят, звънтящ ужасяващ в тази расово изчистена дистопия.) Най-ужасяващото изобретение на сериала е да изобрази Нацистка Америка не като германизирана, а като представляваща вид перверзен хипер -Americana, кошмар Leave It to Beaver, в който хомогенни съседи от предградията се поздравяват един друг със сърдечен Sieg heil!

Човекът във високия замък съчетава своите опияняващи идеи с разнообразие от жанрове. Това е научнофантастична история. (Германия, единственият ядрен хегемон в света, също има свръхзвукови ракетни самолети.) Това е шпионски трилър. Това е приказка за мистицизъм, с текуща тема на герои, консултиращи се с оракула I Ching.

Резултатът е укрепващ, но нестабилен. Сериалът се опитва да изследва трудни теми — психологията на поражението, свободната воля срещу съдбата, напрежението между завладяващите култури — но неговите тънки герои и изкривени сюжетни обрати пораждат съмнение дали изтънчеността му отговаря на амбицията му.

Въпреки това завърших шест епизода с нетърпение да видя последните четири. Високият замък е най-малкото пристрастяващ като мистерия: филмът „Скакалец“ например ли е просто технически умела пропаганда или по някакъв начин е действителен проблясък на алтернативна вселена?

Въпросите изобилстват. Сериалът взима заглавието си от предполагаемия създател на забранения филм, който не се появява в предварителните епизоди, за когото се говори много, но малко се знае. Човекът във високия замък може да бъде продуктивна енигма, но само ако може да направи героите, които срещаме, толкова завладяващи, колкото и този, който не сме.