Преглед: „Марсилия“ доказва, че американските кабелни клишета са лесен износ

Американците, посещаващи Европа, отдавна са свикнали да намират утешителна версия на собствената си култура на боклуци чака да ги поздрави там . Вижте Pulp Fiction, в която героят на Джон Траволта ни информира, че във Франция те наричат ​​четвърт паунд като r oyale със сирене .

Така е и с политическия трилър Марсилия , френска продукция на Netflix, която имаше световната си премиера в четвъртък. Това е кралско сирене доказателство, че най-смешните клишета на тъмната американска кабелна телевизия и стрийминг драма могат да бъдат експортирани толкова лесно, колкото и бързото хранене.

Тази поредица от осем епизода, написана от Дан Франк, е игра на тропа: мрачното, опушено заглавна последователност (на практика пародия на тази от Истински детектив, сезон 1 ), главният герой, който се захласва с кокаин ( Vinyl ), амбициозната млада уеб репортерка ( House of Cards ), внимателно насочените към изкуството гърди ( изберете шоу, наистина).

Историята е направо политически сапун. Робърт Таро (Жерар Депардийо), кмет на Марсилия от 20 години, е готов да прехвърли властта на своето лъскаво протеже Лукас Барес (Беноа Мажимел). Но чиракът на Таро се обръща срещу него, заговорничи с мафията, за да измисли планове за коронното постижение на Таро – казино във Vieux-Port на града. Защо? Защото, Баррес се присмива: Истинската власт не се дава. Взето е! (Netflix предлага сериала с английски дублаж или субтитри. Нито едно от двете не прави написаното по-оригинално.)

Таро отново влиза в изборите. Битката обхваща дългострадащата му съпруга Рейчъл (Жералдин Пайяс) и дъщеря му журналистка (Стефан Кайар) и разкрива Барес като гущер, всесексуален манипулатор. Сделки се сключват, гърбовете са намушкани и панталоните са свалени, подобно на тези, които сте гледали в дузина американски сериали, но с повече пушене на цигари.

Сравнителното сравнение за Марсилия е House of Cards, само по себе си американски римейк на британски сериал. Но Марсилия напомня най-много на Boss, шумното превозно средство на Starz Kelsey Grammer за прекомерните машинации на корумпиран кмет на Чикаго, някои от чиито сюжетни линии отразяват този сериал.

Това, което няма да ви напомня, е The Wire или Borgen (от Дания) или друго сложно отношение към градовете и правителството. Американците, ако изобщо познават Марсилия, я знаят за престъпност, от The French Connection до скорошния внос на Sundance The Last Panthers, а Марсилия се опира здраво на мръсния стереотип.

Марсилия имаше суровината за работа. Г-н Депардийо, с неговата дървесна рамка и интензивност на мечи вежди, е създаден да бъде антигерой в стил Тони Сопрано. А градът би могъл да бъде идеална средиземноморска среда за политическа история на съвременна Европа, с нейното напрежение, включващо имиграция, културни сблъсъци и възхода на дясното крило.

Но Таро никога не се превръща в нещо повече от обикновен машинен пол, а политиката на шоуто е плитка, мюсюлманското население на града е представено предимно от карикатурни улични главорези. (Има намигване към мултикултурализма в смътно близкоизточната тематична музика от носителя на Оскар композитор Александър Десплат.)

Марсилия става все по-нелепа и по-нелепа — с подходяща музика от теленовела — въвеждайки любовна афера от грешната страна на пистите, обрат на тайната самоличност на банани и план гангстери да изтърсят измамни гласове от трупове ( понякога чрез създаване на трупове).

За съжаление Марсилия е твърде сериозна, за да достигне до забавно ниво на лудост, скандално. Но е поучително като огледало на американски драми с висок блясък, някои от които са развили свои собствени тикове и формули – шок, тестостерон, лесен цинизъм – които са също толкова международно възпроизводими, колкото и всяка полицейска процедура.

И поне позволява на американците и европейците да бъдат обединени в културния опит, който този вид телевизия прави възможна на всеки език. Коментар dit-on hate-watch?