„Изгубената дъщеря“ е психологическа драма, която проследява жена на почивка, която неочаквано се напомня за болезненото си минало, когато забелязва млада майка и дъщеря. Леда изпитва дълбока (и привидно разрушителна) вина, че е изоставила дъщерите си в младите си дни и е изпратена на мрачно и емоционално пътешествие, когато се сблъсква с Нина и дъщеря й Елена. Нещата стават още по-объркани, когато Леда открадва куклата на Елена, причинявайки дни на агония на Нина и семейството й заради безутешното дете.
Историята е забележително изследване на майчинството, като голяма част от напрежението произтича от изобразяването на преживяванията, с които несъмнено се сблъскват определен брой млади майки в реалния свят. И така, „Изгубената дъщеря“ се основава на истинска история? И ако е така, от чий реален опит се черпи? Нека разберем.
„Изгубената дъщеря“ изглежда е частично вдъхновен от истинска история. Филмът е базиран на едноименния роман (първоначално „La figlia oscura“ на италиански) от Елена Феранте (псевдоним). Феранте е а пословично анонимен и високо аплодиран автор, който също беше обявен за един от 100-те най-влиятелни хора на TIME за 2016 г. Книгата е преведена на екран от Маги Гиленхол, която също направи своя режисьорски дебют с мозъчната, емоционална драма.
Интересното е, че според съобщенията Джиленхол заяви, че тя също не е по-мъдра относно истинската самоличност на Феранте и само предполага, че авторът е жена. Въпреки това, актрисата, станала режисьор, разпозна силата на работата на Феранте и я описа така, сякаш за първи път се говори на глас за тайна част от нейния собствен опит като майка, любовница и жена в света.
Суровият емоционален разказ на филма също се възползва от собствените преживявания на Джиленхол като майка, което й помага да изрази чрез филма си смесените чувства на безгранична радост и безпокойство, пред които са изправени майките. Съобщава се, че Джиленхол е получила информация от майка си и брат си Джейк Джиленхал по време на етапите на писане, заснемане и монтаж на филма. Тя придоби филмовите права през 2018 г., като написа внимателно формулирано писмо и получи разрешение от автора публично чрез статия в The Guardian, в който Феранте пише: Джиленхол е решила, тоест да придаде кинематографична форма не на моя опит за света, а на нейния, започвайки от Изгубената дъщеря.
Ясно е, че Джиленхол прави историята своя и се отдалечава от книгата с източници в няколко забележителни аспекта. Докато действието на книгата се развива в Италия, първоначално филмът трябваше да има фон, наподобяващ Мейн. Когато пандемията от COVID-19 удари и снимките в североизточната част на САЩ изглеждаха все по-малко вероятни, Джиленхол пренаписа Леда като турист на екзотичен остров и филмът беше заснет в Гърция.
Промените в края са особено забележителни и в книгата Леда се събужда в болницата, след като е попаднала в инцидент. Във филма Леда припада на плажа след инцидента, откъдето се събужда. Както филмът, така и неговият източник завършват с нотка на неяснота по отношение на съдбата на главния герой, но заключителните реплики са интересно украсени в последния.
В екранизацията, след като е попитана от дъщеря си дали е добре, Леда отговаря: Не, всъщност съм жива. Книгата завършва еднакво (ако не и повече) загадъчно с Леда, която казва, че съм мъртъв, но съм добре. Интересно е да се отбележи, че въпреки че главният герой казва привидно противоположни думи в заключителните моменти, значението им е измамно подобно в своята двусмисленост. Така филмът умело улавя духа на книгата, въпреки че прави някои много забележими промени.
В крайна сметка не е ясно дали точните събития, наблюдавани в „Изгубената дъщеря“ някога са се случили. Но това, което може би е по-забележимо, е, че филмът определено е вдъхновен от истински преживявания. Въпреки че е трудно да се определи колко от романа на мистериозната Феранте се основава на реалния живот, е напълно ясно, че Джиленхол е впитала в сценария и филма искрен реализъм, като използва собствения си опит и тяхната интерпретация.