Ревю: „Реквием за мъртвите“ на HBO изследва насилието с оръжие в Америка
Документален филм за насилието с оръжие, който има своята премиера по HBO в понеделник, получи допълнителна актуалност от клането в Чарлстън, Южна Каролина. Това обаче не е непременно в полза на филма. Може да привлече допълнителни зрители, разбира се, но също така подчертава воайорската плиткост на проекта.
Филмът има малко претенциозно заглавие на Реквием за мъртвите: Американска пролет 2014 и обявява своята предпоставка сред изображения на дупки от куршуми и импровизирани паметници, осеяни с цветя:
Всяка пролет в Америка над 8000 души са застреляни и убити. Това е историята на някои от загиналите през пролетта на 2014 г.
След това чуваме резюмета на шепа жертви на стрелба, разпръснати с колажи, в които минават лицата на десетки други. Представени са всички раси, всички възрастови групи, така че, да, ако все още не сте знаели, че насилието с оръжие е широко разпространено и засяга всички американци, Requiem предава това.
Най-добрата телевизия на 2021 г
Телевизията тази година предложи изобретателност, хумор, предизвикателство и надежда. Ето някои от акцентите, избрани от телевизионните критици на The Times:
- 'Вътре': Написана и заснета в една стая, специалната комедия на Бо Бърнъм, стрийминг в Netflix, насочва вниманието към интернет живота в средата на пандемията.
- „Дикинсън“: В Сериал на Apple TV+ е историята на произхода на литературната супергероиня това е мъртво сериозно по темата си, но несериозно за себе си.
- „Наследство“: В жестоката драма на HBO за семейство от медийни милиардери, да си богат не е нещо като преди.
- „Подземната железница“: Вълнуващата адаптация на Бари Дженкинс на романа на Колсън Уайтхед е приказно, но мрачно реално .
Но, разбира се, никой не може не знай това вече. Обществените личности, които коментираха убийствата в Чарлстън, бяха обединени от уморената си тревога, че отново са изправени пред масова стрелба. Това безпокойство от своя страна е само засилена версия на това, което местните служители изразяват отново и отново след по-малки смъртни случаи, които не се превръщат в националните новини.
И така голямото откритие на Реквием - че изстрелите убиват много американци - изобщо не е откритие. Това оставя филмът да се основава на по-дългите индивидуални истории, които дразни от стотиците смъртни случаи през разглеждания период от време: няколко случая на домашно насилие; тийнейджър от Лас Вегас, застрелял по-големия си брат; жена, убита в Топика, Кан., часове след сватбата си; брат и сестра убийство-самоубийство в щата Вашингтон.
Тези винетки представляват голямата кука на документалния филм, който е на Шари Куксън и Ник Дуб. Казват ни, че този филм е направен изцяло от кадри, намерени от социални медии, новинарски акаунти и полицейски досиета.
Ах, социалните мрежи. В крак с модата; режещ ръб. Или може би просто мързелив. Виждаме схематични истории за тези смъртни случаи чрез съобщения в Twitter, домашно видео, полицейски интервюта и така нататък. Тук няма следствена работа; всички тези случаи вече са разгледани от вестници и телевизии. Това, което има обаче, е неприятното чувство да се намесваш отново в болката на хора, които вече са били в светлината на прожекторите на обществото.
Поучително ли е по някакъв начин да се върнем към ужаса на децата, които са видели втория си баща убит от баща им точно пред тях? Не точно. Ако едно нещо е ясно в безкрайния дебат за контрол на оръжието, то е, че пламенните защитници на притежанието на оръжие (които със сигурност няма да гледат тази програма така или иначе) не се отдръпват от позицията си от приказки за травми и страдания. Този филм проповядва на покръстените и често го прави по начин, който просто кара обърнатите да се чувстват като Надникнали Томове.
„Реквием“ не се задълбочава достатъчно, за да бъде нещо друго, освен филм за виновен пистолет. В това, разбира се, има известна легитимност — някои от убийствата тук вероятно не биха се осъществили без твърде лесен достъп до огнестрелни оръжия от хора, които не са достатъчно зрели или стабилни, за да им бъде поверено.
Но филмът, с неговите опростени съпоставки – онова момче, което уби сестра си, обичаше да стреля по мишени и да играе насилствени видеоигри; случаят затворен — игнорира безбройните други проблеми, свързани с контрола на оръжието. Можем ли да се справим по-добре в идентифицирането и подпомагането на психически нестабилните? Помагаме ли адекватно на ветераните с проблеми със стреса, след като службата им приключи? Век и половина след Гражданската война, защо расизмът като този в Чарлстън продължава? Защо американската култура е по-склонна към насилие от другите, ако е така?
Контролът на оръжието със сигурност е ан отговор в това сложно блато, но Реквием ще ни накара да повярваме, че е така на отговор. Филмът е по-малко полезен по трудните въпроси, отколкото си мисли, че е, и гледането му се чувства по-скоро експлоатиращо, отколкото разкриващо.