Frybread Face and Me на Netflix: истинска история ли е?

Филмите за навършване на зряла възраст имат трайна привлекателност, улавяйки същността на себеоткриването и израстването по начин, който резонира с публиката. на Netflix Frybread Face and Me “ е ярък пример за този жанр, умело изплитащ разказ, развиващ се през 1990 г. Историята се върти около Бени, 11-годишно момче от Сан Диего, и индиец, откъснат от културните си корени. Обсебен от Fleetwood Mac и тайно се облича като Стиви Никс, Бени несъзнателно се е научил да крие истинската си самоличност от баща си. Въпреки това, когато е изпратен да прекара едно лято във фермата за овце на баба си в Аризона и среща братовчед си Фрайбред Фейс, Бени се впуска в трансформиращо пътешествие. Филмът се развива красиво, докато Бени открива значението на семейството, навлиза в наследството си и в крайна сметка научава повече за себе си в процеса.

Под умелото ръководство на Били Лутър филмът се разгръща като ярък гоблен от разказ на истории. Актьорският състав, включващ таланти като Keir Tallman, Charley Hogan и Sarah H. Natani, предоставя изпълнения, които вдъхват живот на героите. Тъй като историята изследва преживяванията на коренното население, липсата на подобни разкази в основните медии повдига въпроса колко неразказани истории са скрити. Така че, нека видим дали се основава на истинска история или не.

Вдъхновенията от реалния живот на Frybread Face and Me

Въпреки че „Frybread Face and Me“ не е напълно истинска история, тя носи отпечатъка на автентичността, извлечен от личните преживявания на своя сценарист и режисьор Били Лутър. Лутер, който се ориентира в сложността на собствената си коренна и странна идентичност по време на юношеството, канализира тези борби в разказа на филма. Той обаче призна, че това не е само неговата история, а историята на всеки, който някога се е чувствал маргинализиран и изолиран. Той казах , „Чувствах, че това може да е история – и това не е само моята история. Бил съм във фестивалната верига и много местни и неместни жители казаха: „О, Боже мой, това ми напомня за дома и моето преживяване да бъда откъснат от култура и общност!“

Автентичността на „Frybread Face and Me“ е дълбоко вкоренена в прецизното внимание към детайлите, което режисьорът Били Лутър е вложил в снимачната площадка и фона. Личното отношение на Лутер е очевидно, тъй като той включва конкретни предмети от стените на баба си, придавайки истинска връзка със собствените си преживявания. Той наблегна на съвместните усилия на художествения екип, описвайки декора като споделена визия на актьорския състав и екипа, които третираха обстановката на навахо като продължение на собствените си семейни домове. Този колективен подход вдъхна на филма осезаем реализъм.

Когато го попитаха за странността на героя, Лутър открито сподели, че се е заровил в сложността и простотата на живота си, хвърляйки светлина върху част от себе си, която той, както много други, се е чувствал принуден да скрие, без да разбира напълно защо. Той каза: „Наистина се потопих в личния си опит и в това как моите лели и чичовци се отнасяха с мен и ме подкрепяха и предизвикваха по определени начини. Бени е на 11 години във филма и по това време това просто няма особено значение. Не е задължително да идентифицирате нещо, но също така и паралела на бабата, живееща в Hózhó, което е баланс и хармония - и това е културата на навахо, балансираща мъжкото и женското. Това е равно.”

Филмът резонира с широка аудитория, като умело управлява универсалните емоции, без да възприема проповеднически тон. Филмът разглежда неизбежното разпръскване и размиване на културата в резултат на премествания, без да го оплаква или да приписва вина. Вместо това създава безопасно пространство за зрителите да признаят тъгата, свързана със загубата на наследство, без да носят тежестта на отговорността за по-широкия проблем. По същия начин, изследвайки темите за семейството, филмът празнува универсалните радости, които обединяват хората, вместо да се занимава с моменти, когато такива моменти може да липсват.

В измисления си разказ „Frybread Face and Me“ сложно преплита нишките на истински хора, истински преживявания и автентични истории, създавайки свят, който се чувства като основна реалност, чакаща да се разкрие. Докато филмът напредва, той служи като трогателно напомняне, че във всеки индивид съществува уникално пътуване на себеоткриване и културна връзка. Филмът се появява не само като кинематографично творение, но и като огледало, отразяващо споделеното човечество в цялата му сложност.